Една от най-титулуваните плевенски спортистки за всички времена бившата баскетболистка Полина Цекова, след като прекрати своята кариера продължава да доказва своята обич към любимата игра, като в момента предава своя опит далеч от България - във Франция. Там тя води три тима, като единият е мъжки. По този начин тя е една от малкото треньорки, дори в световен мащаб, която е начело на мъжки отбор. От най-големия баскетболен портал у нас BGbasket.com са се свързали с плевенчанката, за да им разкаже малко повече за работата си, за болката си, свързана с любимата игра, и за щастието в живота й, наречено Емма. Цекова отговаря и на въпроса, дали следи какво става с баскетбола в Плевен и как според нея биха се оправили нещата в родния Спартак. Публикуваме интервюто без съкращения.


- Първо можете ли да кажете с какъв отбор се занимавате в момента и доволна ли сте от това, което правите?
- След напускането ми на Тарб ми направиха едно предложение от аматьорски клуб, в който за мое учудване има 19 отбора. Тогава започнах с деца до 12 години и да си призная все още бях ранена от случилото се с Тарб и бях с наведена глава. Лека полека удоволствието обаче дойде. Разбирахме се идеално с децата и родителите, а в същото време играех и за женския отбор. Те са на регионално ниво и някои мачове са доста интересни и с голяма интензивност. С децата имах много работа, тъй като някои бяха дебютанти. Губехме мачове, но пък винаги им казвах, че работата си казва думата всеки ден. Винаги ги окуражавах, въпреки че имаше моменти, когато ми идваше да крещя от нерви. В началото с жените беше трудно, тъй като от про ниво слязох с четири надолу и липсата на дисциплина ме тормозеше. Постепенно всичко си дойде на мястото. Намерихме точната среда, но точно тогава дойде наказанието.

Треньорът на отбора нямаше нужната диплома и ни отнеха 3 точки, което не ни позволи да играем в плейофите. Това беше голямо разочарование, тъй като никой не беше помислил, че аз мога да бъда вписана като старши треньор, защото имах нужната диплома. В края на сезона се разбра, че треньорът на жените се отказва и ме помолиха да стана играещ треньор. Веднага се съгласих, но с условието, че ще си задържа и децата, които ми отвръщаха с голяма любов към баскетбола. В същото време ме поканиха за помощник на сборен отбор на департамента за момчета, а след 2-3 седмици ме извикаха за стаж със сборен отбор на региона Миди Пиринеи пак за момчета. Това бе голяма чест за мен и много се зарадвах, като отговарях за центровете и имах възможността да се изправя пред момчета на по 13-14 години и високи по 2 метра.

Стажът мина идеално, но започнах да се заглеждам към мъжкия баскетбол, тъй като в същото време се оказа, че мъжете на моя клуб останаха без треньор. Там имаше същия проблем като при жените. Бяха им отнели точки и те слязоха надолу. Направих си сметка и си предложих кандидатурата, като за поста имаше още трима кандидати. След пет години клубът чества 100-годишнина и има проект. Хората искат мъжете и жените да са по-нагоре в класирането. В крайна сметка избраха мен, което ме направи много щастлива. В момента работя с три отбора. С момичетата до 12 години се класирахме за първо ниво на регионалния шампионат.

С жените сме в средата на класирането. Целта е да се остане в дивизията и да се положи базата за следващия сезон. Най-голямото ми удоволствие обаче е мъжкият отбор, който е първи в класирането и има 12 победи от 12 мача. В началото ми беше трудно, защото работата е доста деликатна - жена да води мъжки тим. Там има момчета на възраст от 18 до 35 години и подхода е различен към всеки един от тях. Имаше доста трудни мачове, но слава Богу с някои рисковани решения в крайна сметка постепенно спечелих доверието им. Държа на тактическа дисциплина и солидарност на терена. Споделям опита си с тях и в същото време определено научавам доста като треньор благодарение на работата си.

- На какво наблягате в подготовката на децата и въобще какво е за вас да се занимавате именно с деца?
- Удоволствие е да работя с деца, защото много обичам основата в баскетбола. Това са тези малки неща, на които не се обръща много внимание, но са толкова важни. Става въпрос за детайла при една стрелба... как да се пази топката... пивотирането. С децата съм много стриктна. Не ме интересува дали детето ще вкара или не, искам да видя правилна постановка на стрелбата! Желанието да го направиш така ти влиза в главата и след това става по-лесно. След като успее да го направи пък обичам да виждам този поглед на детето с блеснали очи, с които сякаш казва - „Полиии успях!” И така то изпитва тази малка гордост, че е успяло. Е и аз съм горда, няма да крия - помогнала съм му малко или много!

- Доколкото зная Вашата дъщеря Емма тренира баскетбол, какво ще кажете за нейното развитие и започва ли да се пали по играта?
- Емма е пристрастена към баскетбола! И по-добре, направо спим в залата! Намерих едно момиче, което да я гледа вечер, когато имам тренировки с мъжете и жените, но пък бързо се стигна до скандал. Тя винаги е в залата с топка в ръка. Тренира с мен с децата до 12 години, въпреки че на 10 януари става на 10 години. На тази възраст децата играят с топка номер 5, а за нея не е проблем да вкара тройка с топка номер 6. Понякога крия, че има мачове, за да не идва в залата. Едно дете трябва да види и нещо друго през уикенда. Единственият ден, в който сме вкъщи и без баскетбол е четвъртък.

- Следите ли какво става в родния Плевен и виждате ли някой ден нещата да се оправят и там?
- За Плевен да, следя и виждам, че има финансови проблеми, които и тук започват да се усещат. Нещата биха се оправили ако се намери един спонсор, но откъде? Може би трябва малко повече помощ и от Общината. Видях, че има проект за нова зала и дай Боже да стане, защото стига вече с тези молове. Децата, нацията като цяло имат нужда от спорт, а не от млади хора, които си губят времето на игрални машини. Трудно е да се работи в такава обстановка. Виждам, че има момчета, които са верни и са все още там. Мисля си за един Илия Станков например. Запалянковците и те са верни, дори и когато не видят хубав мач.